Дискусионна среща за родители на тийнейджъри
Група за самопознание и психодрама
7 неща, които тийнейджърите отчаяно искат възрастните да разберат
Детето-бог
Психодрама група за тийнейджъри – творчески начин за справяне с емоциите
Детето и тялото в него
Онлайн терапия
Ръководство по схема терапия за пациенти- част II
Ръководство по схема терапия за пациенти – част I
Синдром на дефицит на внимание и хиперактивност ADD / ADHD

Детето-бог

Съвсем не е трудно родителят да превърне детето си в бог.

Детето се появява в живота ни от плът и кръв, преди обаче да се зачене и роди, то вече съществува в психичното пространство на неговите родители. Представяме си го, фантазираме за него – момче ли ще е или момиче, как ще изглежда, какво име ще му прилича, ще пее ли или ще обича да танцува, ще му върви ли математиката или пък спорта?! Инвестираме мисли за него.

Детето съществува в нашето психично, но ние в неговото, не съвсем. Раждането на психичното на детето продължава дълго след неговото физическо раждане. Каква позиция му отреждаме спрямо себе си и другите в семейството, какви послания му отправяме, как мислим за него, предпоставя собственото му отношение към себе си и другите. Психичното на детето е в неразривна връзка с психичното на неговите родители.

Искаме за детето си всичко, което ние сме желаели, а не сме получили. Нашата собствена липса, несъзнавано оказва влияние върху това, какво смятаме, че е добро за него. Но не само, искаме най-доброто за детето си – често без да можем ясно да дефинираме, какво ще означава това в живота му на възрастен. Какво се случва, когато детето стане единственото важно “нещо” за нас в този свят! То се превръща в единствен смисъл на живота ни и от тук насетне в по-малка или по-голяма степен посвещаваме цялото си съществуване на него.

Работим до премала за да му доставим и осигурим всичко – основно материални неща, но не само – забавления, ваканции, почивки и прочие. Принасяме се в жертва, доставяме му дарове и когато то случайно се разбунтува или се разгневи , или пък разочарова, натъжи, се чудим защо?! Как смее? Или какво не направих както трябва в жертвоприношението? Къде сгреших?

Детето бог е идеализирано. Дехуманизирано. Няма право да греши. Няма право да не знае. Няма право на провали. Детето -бог никога няма да ни разочарова. То е нашият его идеал. Идеята за неговото светло бъдеще е нашето спасение, но пътят до постигането му е мъченически. Служим на детето-бог почти ежедневно. Щом е задоволено, щом жертвопринушенията са направени, от него се очаква да е винаги щастливо, омилостивено, добронамерено и благосклонно.

Понякога обаче това “служене” става твърде изморително и тогава се прокрадва частица гняв. Но как да се разгневя на детето-бог?! Как да развенчая собствения си идеал?! Дал съм му живот и нямам право на свой собствен, на радости и желания.

Детето бог е отговорно, всесилно, може и знае много (но в собствените си очи – никога достатъчно). Чувства се тъжно, самотно и виновно – единственото което вижда е страдалчество, но тъй като все пак не е бог не може да избави никой от страданието му.

Свикнало да му се принасят в жертва и да го осигуряват, като възрастен, то очаква това от бъдещия си партньор. През повечето време живее с усещане, че го заслужава защото е специално и може да прави чудеса само с физическото си присъствие. Може да изслушва добре, да изглежда божествено, да прегръща изцелително и достатъчно дълго да поддържа това самозаблуждение. Просто защото не знае, какво е да бъдеш човек. Никой не е можел да понесе страданието и плача му. Никой не е му е давал правото да сгреши. Никой не го е изслушвал търпеливо. Защото боговете не бива да страдат и да бъдат разгневявани. Твърде непоносимо и страшно е това.

Тъжно нали!

Did you like this? Share it:

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

* Copy This Password *

* Type Or Paste Password Here *