– Днес и утре няма да ям!
Тези думи на 14 годишната ми дъщеря ме стреснаха здраво.
– Искам да сваля. Това на корема искам да го махна!
Спомних си моите 14 години, върнах момента в който се погледнах в огледалото, вгледах се и видях не-себе си. Прииска ми се да съм по-слаба, по-висока, с различни вежди, с равни зъби, започнах да се гримирам, не харесвах определени части от тялото си и се фиксирах в тях. Пристъпвах прага на женствеността, тялото ми се променяше и вече не ми прилягаше, така както преди. Променяше се така, сякаш не ми принадлежеше. Или аз на него!?
Тогава не знаех за дисморфофобията. Учех в друг град и живеех сама. От някъде чух за лечебното гладуване на Лидия Ковачева и реших пет дни да се храня само с ябълки и чай. Още помня, как на третия ден от „режима“ изпитах неистово желание да ближа сол. Така се започна с диетите в моя живот. Лаксативни чайове, пропускане на хранения или ядене само на определени храни и прочие.
Според някои психоаналитици дисморфофобията е нормална част от развитието на човека и се проявява в тийнейджърска възраст, а понякога и по-рано. Период, през който се вглеждаме в тялото си и откриваме въображаеми дефекти. Това позволява да се опознаем и преодолеем недостатъците си, изграждайки реална представа за собствения си образ.
Често се случва тийнейджърът, да премине границата на полезната за тялото грижа, увличайки се по стриктни диети и изтощителни физически тренировки. Хранителните разстройства, като анорексия, булимия, орторексия, хиперфагия и пр. често намират своята първа проява около тази възраст.
Превенцията на рисковете в тийнейджърството, започва от най-ранна бебешка възраст. Но ако трябва да сме още по-точни, превенцията на психичната симптоматика при децата, започва с грижа за психичното благополучие на възрастния, преди той да се реализира като родител.
През първите месеци от раждането на детето е важно да се погрижим достатъчно добре за физиологичните и психо-емоционалните нужди на новороденото.
Ако майката страда от следродилна депресия или друг психичен симптом важно е да бъде подкрепена и отменена в грижите за бебето. Често се случва, признаците на депресивното страдание да се маскират или да не бъдат разпознати от близките, а това води до невъзможност за свързване на майката с бебето и от там, до невъзможност да бъдат посрещнати адекватно базисните му нужди.
Връзката с майката от времето преди детето да се роди и в първите години след раждането е есенциална за неговото здраво психично развитие. Майката (и бащата) се явява(т) своеобразен контейнер на емоциите на детето, но ако те преживяват лична емоционална криза или друга форма на дисбаланс, не би било възможно да понесат и удържат естествените емоционални трансформации на детето си.
Начинът по който възприемаме малкото дете и как, впоследствие отразяваме това обратно към него, след време оказва огромно влияние върху начина по който тийнейджърът и младия човек ще възприема себе си. Понякога твърде суровото отношение на значимите близки към подрастващото дете, бива възприемано и трансформирано (интернализирано) в сурово отношение към самото себе си.
Въпреки че, думите са важни, защото те отразяват, това което мислим и чувстваме, но какво казваме на детето не винаги е директна причина, то да причинява болка и страдание на тялото си. Начинът, по който се отнасяме и дали това, което артикулираме към малкия човек е съпроводено с любов, грижа и внимание или обратно – с критика, страх, неприемане и срам е индиректен модел за отношение към него самото, а понякога и към собствените му деца в бъдеще.
За децата (а и за някои възрастни), психичната болка е неразбираема, неясна, плашеща, те все още нямат опита и знанията за света, себе си, и другите, за да бъде тя нормализирана. Душевното страдание придобива форма и яснота, както за детето, така и за родителите му, ако се пренесе върху физическото тяло. Като че ли телесната болка е по-ясна, по-разпознаваема, дори някак си по-социално приемлива. С психичната не знаем какво да правим, а ние хората често предпочитаме да знаем, пред това да чувстваме.
След като първоначалната тревога премина, споменът за личните ми преживявания, помогна да чуя, какво всъщност ми казва, моето порастващо момиче. Разказах и за някои от тези преживявания. Поговорихме за метаболизма, хормоните, за промените в тялото, за (не)съвършенствата. Много теми останаха неизговорени. Те предстоят.
Съмненията, дали се справям като майка, са постоянен мой спътник, от момента в който за първи път прегърнах новороденото си дете, удвоиха се с раждането на второто, съпровождат ме и до днес.